Живот и Смърт или просто Реалността
Живота. Какво странно нещо е живота. Ти сигурно си имаш собствена представа за него, но остави ме да ти разкрия истината. Истината за живота. Истината за това, което е, а не това, което си мислиш, че е.
Тази мечта по „райското” блаженство, която всъщност е мечта по изход от даденостите на този свят, е една опасна и празна мечта. „Раят” е сферата, възвисена над естествените закони, над реалния живот. Той е идеал за ангелско съществуване, изящно и безвредно, красиво и „невинно”, протичащо сред „градината” на една напълно покорена и подредена природа. Но това „ограждане” срещу враждебните за човека сили, това самозатваряне в един херметичен и неизменен Едем се оказва по-скоро отказ да се посрещне реалността, отказ да се види реалното положение на човека – неговия действителен живот с всичките му мъки и несгоди.
А каква е реалността?
Тя е като ад, „дом на болката” и в крясъците на зверовете, които чрез изгаряща болка трябва да бъдат превърнати в хора, добива глас цялата истина, истината, която отхвърляме.
Защо трябва да се самозалъгваме и да си създаваме изкуствени представи за живота? Нима така животът ни се подобрява? Нима, като психически живеем в един по-хубав свят, тялото ни в действителност не понася болката и мъките, които психиката ни не иска да възприеме? Вие наистина ли вярвате, че като си мислим, че живеем добре, това наистина е така?... Да! Вие наистина го вярвате. За това никой не прави нищо за да подобрим живота си, за това са тези мечти за „рая” след смъртта. А може би не ни разрешават да променяме живота си.
А каква е реалността?
Затвори си очите. Изчисти съзнанието си. Изпразни го от всички заблуди, от всички психически бариери.Когато успееш да вдигнеш и последната бариера ще можеш да видиш това, което трябва да се види. Това, което е в действителност. Чистата реалност.
Виждаш ли го вече? Виждаш ли това, което и аз виждам? Виждаш ли тези двама, които управляват нашия живот, тези които се разкриват като закон за човека отвъд човека, като закон, който го вае, нехаейки за неговите собствени схващания за човечност?
Да, това са те...
Единият, висок и блед, с черна коса пусната свободно да се развява от вятъра. Може да се каже, че е красив в своите черни дрехи. Красив външно, но още по-красив отвътре. Хората са създадени по негово подобие, по негово бегло подобие. Всъщност той ги е създал. Той е създал този свят, той е създал всичко живо и неживо в този свят. Той е създал вселената. Някои го наричат Създателя, други Съдба, трети Сатана, но той всъщност няма име – той е всичко това. Той създава, той управлява, той е природата, той е разума, той е всичко. Но има нещо, което не може да прави. Не може да отнема живота, който сам е създал. Не би могъл да убие или унищожи нищо живо в неговата вселена. Обаче той е намерил решение и на този проблем. Просто е създал същество, много по-могъщо от всичко в неговия свят, същество, което да прави това, което той не може – да отнема живот. Но което е още по-важно, това същество ще му бъде приятел във вечния им живот, който не само убива всичко живо, но убива и самотата му. Защото дори всемогъщия Създател не би могъл да понесе самотата и има нужда от другар до себе си във вечния си живот.
Това същество дори и вие го познавате. За него има само едно име... Смърт. Да това е той. В своето черно наметало с качулка прикриващо лъскавите, бели кости върху които няма плът, стиска в ръка инструмента на своя страшен занаят – черна, безмилостна коса. С нея той вършее и прибира живота даден от Създателя.
Да, това са те...
Застанали един до друг на върха на света те наблюдават – наблюдават живота. Вятърът нежно ги гали и развява косите на създателя си. Мракът ги обгръща в своята ласкава прегръдка и топли сърцата им. Те са нежни към тях, защото знаят, че единият ги е създал, а другият може да ги убие. Те са нежни, защото те са господарите, господарите на света.
Застанали на този връх двамата приятели виждат всичко. Светът се разстила пред краката им като една необятна шир. Техният свят.
Видя ли ги вече? Те стоят там от началото на времето и ще продължат да стоят до самия му край. А след края на времето навярно ще започнат отначало – някъде на друго място. Това е тяхната съдба. Това е техният живот във вечността. Те живеят, защото са необходими. Защото без тях вселената ще е просто един вакуум, едно нищо. Всъщност те са вселената. Единият създава, другия убива, двамата заедно управляват – така ще бъде винаги, а може би и след това.
Това е истината, това е реалността, такъв е живота.
Създателят и Разрушителят. Те ни създават, те ни управляват, те ни унищожават. А ние какво правим? Ние си живеем в собствените си представи. Мислим си и се самозалъгваме, че живеем по друг начин, по начин, който ние сме изградили. Да, но не! Ние наистина имаме собствена воля, правим неща, които ние сме решили да правим. Но кой ни е насочил, кой ни е дал възможността да направим това и онова, кой ни позволява да го направим?
Вече знаеш кой...
А къде е тази „райска градина”? Къде е прекрасния живот на праведника и ужасния, мъчителен живот на грешника след смъртта? Отговорът трябва да ти е станал ясен. Просто няма такъв. Къде отиваме след смъртта, тогава? Никъде. Така, както Създателят се храни с това да създава нов живот, така Смърт се храни с това да го отнема.
Това е реалността, от която всячески бягаме. Но защо го правим? Аз не знам. Може би ти ще ми кажеш...
Пет Сеп 21, 2007 9:19 pm
